Рано или късно, 1 и 2 том

50.00лв.

Описание

Резюме

Романът „Рано или късно” е базиран на много действително случили се събития, преплетени в сюжетна линия, криволичеща между три периода – третото българско царство, опита за изграждане на социализъм и времето след разпада му. Вероятно ще разпознаете някои от героите, други са събирателни образи, трети са включени с реалните им имена. В него се разказва за изключителни личности, като Димитър Талев – най-големия български писател, Ива Ваня – звездата на немското нямо кино, за Аспарух Лешников – Ари – певецът, покорил сърцата на милиони почитатели на шлагерната музика в Европа и Америка, както и за мракобесни човеци като младата и ослепително красива садистка, измъчвала безмилостно в лагерите, за Кочо Черния, прославил се с убийствата преди осми септември, но най-вече този роман е за любовта. Любовта – табу. За красотата на трепетите, след като животът е поднесъл жестоките си превратности. Любов, успяла да се промъкне през наслоената омраза, тоталните различия и наложения данък „обществено мнение”. Романът разказва за неочакваната, но красиво случващата се любов между двама души, преминали през крайностите на омразата, но открили сродната си душа в залеза на житейския си път. Героите в романа отказват сивотата на ежедневието, за да изживеят в пъстротата на цветовете последните си години. Достатъчно време са имали, за да мразят, а малкото им останало време го изживяват, впускайки се в море от любов.

Приятели,

Благодаря ви, че се доверихте и посегнахте към новия ми роман. Той е базиран на много действително случили се събития, преплетени в сюжетна линия, криволичеща между три периода – Третото българско царство, опита за изграждане на социализъм и времето след разпада му. Вероятно ще разпознаете някои от героите, други са събирателни образи, трети съм включил с реалните им имена. Разказаното от мен в следващите два тома е базирано на исторически факти, но романът не е исторически. След многото ровене в архиви, спомени и различни гледни точки, останах с убеждението, че във всеки период от гореспоменатите е имало и от черното, и от бялото, и от меда, и от жилото и в зависимост от избраната позиция на хората и вътре в тях е било или едното, или другото. За повечето от живелите в тези три периода основната тоналност на ежедневието е била сивата. Съществували са, обичали са се, трудили са се и са умирали, съпровождани от мъката и тъгата по много загуби. Тази сива маса от човеци е търсила „златната среда”, че да оцелее. Но тази златна среда всъщност е била сивото – по средата на черното и бялото, сивото, което е погубило милиони мечти, надежди и най-вече любови. Притиснати от материалното, много човеци са смятали, че любовта е за поетите и може да се види само в киното. Възприемано е за нелогично и неприемливо преминалите определена възраст да се влюбват, да обичат страстно и да търсят липсващата им топлина. По нашите земи открай време достигналите половин век вече трябва да са отдадени на обгрижването на младите, внуците и обществото. Да се влюбиш на седемдесет е било резил. Приемало се е за табу. Не че и сега не е така! Малкото, дръзнали да се влюбват, са били отхвърляни, сочени с пръст или най-малкото, одумвани. Било редно хората от третата възраст да се обличат с тъмни, черни дрехи. Жените рядко стигали до фризьор или козметик, освен за голям празник, примерно за сватба на внуче или за изпращането на войник. Кой ги е възпирал? Все онези по средата – около четиредесет-петдесет, които са се противопоставяли и на любовта на най-младите, юношите и девойките. Те искали всичко да е като при тях – сиво, предсказуемо, вяло. Те са държали да се заплаща данък обществено мнение. Те са го налагали и те са го събирали. Те са били онези, които не приемали пламенната любов на децата си, та камо ли на възрастните им родители. Достатъчно им било да знаят, че хората от третата възраст са сити и са очаквали от тях себераздаването им. Някои от тях тихо са гаснели в очакване на Нова година, че да бъдат посетени. Често тези посещения са се свеждали до натоварване в багажника на приготвената зимнина, две целувки, една за „Здрасти!” и втората за „Довиждане!”. Бабите и дядовците свивали разходите и трупали мижавите си пенсии, че за децата да има. Изпитвали радост само когато тази радост била свързана с потомците. За тях давали и мило и драго. Така гаснели в пустите им къщи в опустелите им села, крепени от надеждата да доживеят да бъдат на сватбата на някое от внучетата.
Този роман е за любовта-табу. За красотата на трепетите, след като животът е поднесъл жестоките си превратности. В този роман любовта успява да се промъкне през наслоената омраза, тоталните различия и наложения данък обществено мнение. Разказвам за неочакваната, но красиво случващата се любов между двама души, преминали през крайностите на омразата.
Омраза, която я има само при човеците. Злост, която може да се случи само при най-висшето същество на земята, човека. Другите видове, обитаващи планетата ни, проявяват агресия, когато трябва да се размножават, да се нахранят или опазят своя и на децата си живот. Те, животните, или обичат, или са безразлични. Злобата е присъща само на хората. Само човешкото племе убива, защото може! Изтезава себеподобните си просто защото го може! Убива, защото го може! Единствената сила, която може да промени това, е любовта!
Омразата и злосторничеството отпреди идването на власт на комунистите поражда на свой ред тяхната омраза, която също се превръща в злосторничество.
В годините преди осми септември хиляда деветстотин четиридесет и четвърта държавата ни е имала и възходи – повод за гордост, и срамни падения. Крупни индустриалци натрупвали богатство, но и са строили училища за децата на работещите при тях. Осигурявали са им столова, където да се хранят работниците им на недостижимо ниски цени. Радували се да даряват с цел запазване на българщината. Дарявали са земи и пари, за да се изграждат старчески домове, сиропиталища, университети. Пазили са ценностите, обичаите, традициите ни.
Този период е бил изключително труден за държавниците тогава. Лашкала ги е намесата на силните на деня и въпреки това са успели да балансират така, че България да се запази поне в сегашните й граници. Тяхната изключителна дипломатическа и политическа ловкост е предпазила страната от пряко участие във Втората световна война. За постигането на този баланс обаче са жертвани свободи, права и са погубени хиляди човешки съдби. Млади и стари, мъже и жени, простовати и интелигентни са били затваряни, измъчвани и убивани. Тази злост се е събирала и се е нагнетявала, че да избие, когато после се обръща властта. Битите, измъчваните, близките на убитите на свой ред са сторили същото с онези, които са им го причинили преди това. В желанието си за мъст, облечени във власт, новоовластените създали нови лагери, където се разправяли с опонентите си. Тази разправа била жестока. Разправа, смразяваща кръвта с ужаса, на който подлагали всеки, незастанал в редиците на сивото. При опита да се построи социализма, повлияни от наложената политика от Съветския съюз, по-голямата част от населението било докарано до тотално подчинение. Всеки опит за различие бил наказван жестоко. Не са се посвенили пред величия като Димитър Талев, Леа Иванова, Аспарух Лешников-Ари и много други. Едни са успели да пречупят, с други са постъпили по сталински: има човек – има проблем, няма човек – няма проблем.
Но да се твърди, че е било само черно, също не е вярно. Комунистите, макар и с първоначален терор, след като подчиняват населението, създават и блага. Повечето селяни построяват къщи на по два ката. Безработицата практически изчезва като понятие. Здравеопазването е безплатно за всички и лекарите ни са от най-добрите не само в България. Задължителното безплатно образование почти премахва неграмотността. Храната е достъпна за всички на цени, съобразени с възможностите на гражданите. Индустриализира се държавата и достига много високи промишлени показатели. Престъпността е сведена до най-ниските познати прагове в историята на страната. Вярно е обаче, че това се случва за сметка на личната свобода. На изравняването на кадърния с некадърния, на умния – с този с по-нисък интелект, на трудолюбивия с мързеливия. Стига се до безумието шофьори на таксита, тираджии, бармани, сервитьори, хамали да са на почит повече, отколкото са инженерите, лекарите, интелектуалците.
Дали е можело да е различно?
Не знаем. Пряката намеса на съветската комунистическа върхушка във вътрешните работи на страната не е давала голям избор на българското ръководство. Даже, когато се прибира лидерът на комунистите в България Георги Димитров, му докладват за безчинствата на съветските войски, окупирали страната, и той пише писмо до световния им лидер Сталин. Получава ли отговор? Получава го като комюнике от маршала на съветските войски в България, в което се съобщава на всички, население и ръководство, че всяко посегателство над съветски войник ще се наказва най-строго.
Какво се случва, след като рухва, поне привидно, комунистическата власт през хиляда деветстотин осемдесет и девета година?
Хората в България са подложени на още по-жесток терор. Всичко изградено е разграбено от подготвените за това висши ръководители на комунистическата партия, техните деца и внуци. Активите на държавата се поделят между няколко комунистически фамилии. Намиращите се в населението пари и ценности са ограбени чрез рекет от банди, създадени пак от висшите, вече бивши комунистически ръководители. Хванатите гуша за гуша защитници на комунистите и защитници на демократичните промени не забелязват как са използвани от сивите кардинали, за да ескалира напрежението до крайност. Голяма част от най-отявлените демократи във времето се оказват служители на бившите служби за сигурност и тяхната задача е именно да не позволят на можещите, знаещите и искрено вярващите в демократичните устои на държавата да я поемат в свои ръце. Защо ли? Защото в мътна вода се лови най-добре.
След години на преход и от двете страни на барикадите осъзнават, че напусто са се борили, но вече е достатъчно късно, за да променят каквото и да било. Вече е създаден нов икономически елит, който властва над всичко и всеки. Хората в България са докарани до тотална мизерия, невиждана в нито един исторически отрязък. Милиони напускат страната, че да дирят препитанието си в чужбина. Изтичането на работната ръка от страната довежда до невъзможност да се трупат средства в пенсионните фондове. Затварят се болници. Живеещите в селата доброволно се отказват от лечение, защото нямат средства да стигнат до останалите работещи болници. Желанието за по-добър живот кара повечето държавни и общински служители да стигат до корупционни схеми, което влошава още повече икономиката на страната. Мачканите български мюсюлмани са дадени на изполица на няколко човека, подготвени от службите и бившата висша комунистическа номенклатура, които спекулират с твърдението, че са опазили етническия мир, който, всъщност, никога не е бил на дневен ред. Но по този начин се разделят българите на две части, които се гледат със злоба и вече правят възможен конфликта на верска или етническа основа.
В романа не се опитвам и не целя да обрисувам всички тези събития, но ги споменавам тук, за да могат по-младите и непреживели ги след време да ги разберат.
Пожелавам ви приятно четене и се надявам всеки, прочел написаното, да приеме, че всяка истина има много страни.

Нидал Алгафари
19.08.2019.

Отзиви

Все още няма отзиви.

Напишете първия отзив за „Рано или късно, 1 и 2 том“

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *